За възпитанието, правилата , наказанията и т.н.

Днес темата при Гала беше за възпитанието и наказанието на децата. Трябва ли децата да се наказват, колко често и при какви условия.
За мен лично , наказанието е важна част от възпитанието, както и създаването на правила , които да се следват . Било то с цел по-добро съжителство , уважаване на личността на другия и т.н.
В моето семейство правилата , които се опитвам да създам са елементарни и се стремя да са лесно изпълними и отговарящи на възрастта на децата ми. Например едно хубаво правило според мен е: Всички вечеряме заедно , на МАСАТА ( не на дивана , в детската стая ) ,. Това елементарно правило има няколко позитиви. Освен чисто практичната , че ако има някъде трохи по-добре да са на едно място , а не из цялата къща  и духовната, ако мога така да я нарека, да прекараме малко време заедно, всички събрани около вкусната храна. Всеки да разкаже нещо или просто да си помълчим.
Наистина се старая да не затормозявам децата си с прекалено много правила , но държа на някой основни неща. Като с възрастта отговорностите ще се увеличават :)
Колкото до наказанието смятам, че е ефективен метод за възпитание, но при положение , че не се употребява за щяло и нещяло. Спомням си един случай , в който Дея беше помолена да си прибере играчките ,  след като отказа с тропане на крак и " Нямам пък" , беше предупредена , че ще бъдат изхвърлени , ако до пет минути не са на местата си . Накрая се наложи да изхвърля част от играчките , но от тогава не ми  се е случвало да спорим дълго по въпроса. Децата забравят и често трябва да им се напомня. Човек трябва да е наистина много, ама много търпелив с тях. Е , аз понякога не успявам . Може би дори прекалено често. Открила съм за себе си , че моментите , в които не успявам да запазя спокойствие и съм креснала или съм тупнала нечие дупе , в повечето случай са моменти на слабост от моя страна. Крясъците не помагат. В това съм убедена , макар и понякога да не се въздържам. Колкото до шамарите... има няколко ситуации , в които ги оправдавам. Когато детето застрашава собствения си живот. Имахме такива изтръпвания с Дея , преди години, хукваше към улицата и нищо не можеше да я спре. Обяснения хиляди и накрая един шамар по дупето . Изобщо не се оправдавам и предполагам , че много хора ще ме осъдят за това. Според мен е отвратително да унижаваш детето си и да му причиняваш болка , но наистина смятам , че един шамар на място би накрал нечия глава да се замисли. Да не казвам, че един такъв по-силен може да пооправи и някой по-възрастен. Но не можеш да раздаваш шамари за всичко. Това напълно ще ги обезсмисли. Все пак трябва да възпитаваме с любов , а не с насилие.  Да се опитваме да възпитаме едни добри хора , които да са толерантни и да уважават другите. Да обичат себе си, което ще рече , че децата трябва много повече да бъдат хвалени за добрите си постъпки, за да искат самите те да ги проявяват по-често. Но когато са постъпили неправилно, да им се обърне внимание , а не да се правим, че не забелязваме, защото " ОХ, хич не ми се занимава сега " . Доста се поотнесох , но тази тема много ме вълнува :)